От няколко месеца се опитвам да "разбия" една "стена" с глава.С моята глава.Не успявам,само всеки път си чупя главата.И боли. И всеки път като се появи стената аз пак се засилвам.И стената е пак със същата здравина и резултата е пак същия- главата ми е разбита.И пак си лекувам раните и така до следващата среща със стената.
Защо тази стена така ме привлича?Защо всеки път си надявам,че ще е по мека и ще успея да я разбия?Защо всеки път въпреки,че усещам предстоящата болка пак се засилвам?Мазохизъм ли е това или оптимизъм?Дон Кихот ли съм?(Санчо ми повече харесва)Не се ли научих,че срещата ми между нея и главата ми завършва с болка?
И всеки път докато ме боли си повтарям,че следващия път ще бъда внимателен и няма да тръгвам с главата а просто леко ще я заобиколя.Но не аз пак -директно,челно и със засилка.
Но доколкото се познавам това няма да е скоро.Ще продължа докато си разбия тотално глава или си намеря друга стена, в която да си я блъскам(дано тя да е по мека).
Ето я и снимката тази седмица:)
2 коментара:
снимките са прекрасни,а колкото до главата и стената която се опитваш да разбиеш...може би те крепи надеждата,че от многото удари все пак стената ще се пропука и ще поддаде...но си струва да се замислиш ... и то сериозно...може да е само инат...
Инат казваш.......Друго е .Аз си го знам и се опитвам да се "излекувам",но..... не съм успял напълно :(
Публикуване на коментар
Прочети преди да коментираш