За върнатата радост

Бях загубил радостта от общуването с Моята река . Загубих я лятото, когато бях там с желанието и намерението да почина и заредя. Получи се - до момента, в който се прибрах в Пазарджик и разбрах за едно решение. Решение, взето от един човек, но засягащо двама. Решение, за което не получих истински отговор.
Дълго време след това не исках и нямах желание да ходя пак там. Беше ме страх, че всичко ще ми напомня за онези дни и за всичко, което се е случило преди и след това. Беше ме страх, че всичко ще ми напомня за един човек.
Престраших се да отида преди 2 седмици и мислите , които очаквах, се появиха. Малки, кратки, но ги имаше. Спомнях си моменти - едновременно хубави и болезнени. В повечето време успяваше Реката да ми завладее вниманието, да ме омагьоса .
Този път всичко се промени- бяхме само аз и Тя –моята река. Тя, разкриваща прелестите си,аз- в опит да намеря къде е скрила Митичния. И така часове наред, само двамата дори и в мислите ми. Нямаше ги онези спомени, които не позволяваха да усетя радостта от Реката.
Не казвам, че няма да се появят понякога, те са свързани с моменти, които съм съхранил и на които съм отделил място в сърцето си. А те не се забравят лесно.
Да ви представя и нея – Моята река. Ето я, предоставяща възможност всеки да се огледа в нея и да се види през нейните очи.